НОВОТО ЕВРОПЕЙСКО ИКОНОМИЧЕСКО УПРАВЛЕНИЕ И НЕГОВОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ НАЦИОНАЛНИТЕ СИСТЕМИ ЗА КОЛЕКТИВНО ДОГОВАРЯНЕ

РЕЗЮМЕ

ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА ДОКЛАДА (НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК) МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК. 

Фернандо Роча[1]

1. НАЧАЛОТО НА НОВОТО ЕВРОПЕЙСКО ИКОНОМИЧЕСКО УПРАВЛЕНИЕ

Финансовата криза, породена в САЩ от високорисковия пазари срива на Лемън Брадърс, се разпространи в повечето страни на Европейския съюз (ЕС) в периода между 2008 и 2009 г. Тя скоро прерасна в икономическа криза, а по-късно в криза на държавния дълг, която разтърси цялата еврозона, довеждайки много от държавите членки на ЕС до ситуация, позната като „двойна рецесия” (double-dip recession), т.е. до един втори спад на икономическата активност след първата рецесия, официално завършила в средата на 2010 г.

През втората половина на 2013 г. се забелязаха слаби признаци на икономически растеж, които породиха известен оптимизъм относно възстановяването от кризата. Но, тези очаквания се оказаха преждевременни, тъй като икономическата активност в еврозоната отбеляза нов застой през второто тримесечие на 2014 г., дори спад в страни като Германия и Италия[2]. В този смисъл съществува нарастващо безпокойство, че ако продължи по-дълго това влошаване на икономическата ситуация може да доведе до нова рецесия в еврозоната (третата за пет години)[3].

Последиците от кризата върху пазара на труда - особено отнасящите се до загуба на работни места, повишаване нивата на безработица и обезсърчаване и оттегляне от пазара на труда - доведоха до съществено влошаване на условията на живот и труд на широки групи от населението в Европа. Това не само имаше неблагоприятни последици в микроикономически план върху хората и техните семейства, но доведе и до отслабване на общества, които са били стабилни преди, поради това, че перспективата за професионално израстване и подобряване на жизнения стандарт се превърна в изключение, а не в правило[4].

По отношение на политическите отговори, първите две години от кризата се характеризираха с координиране на усилията между страните на Г20, насочени към активно подпомагане на възстановяването, както и към осъществяване на реформите, необходими за укрепване на регулирането на финансовата система и увеличаване на кредитния поток към производствените предприятия. Въпреки това, тези цели бяха отложени през 2010 г. от правителствата в ЕС в следствие на кризата с държавния дълг, в полза на други приоритети като рекапитализация на кредитните институции, провеждането на политики за строги икономии и бюджетна корекция и засилване на икономическото управление[5].

Дискусията относно икономическото управление беше на дневен ред от десетилетия, често във връзка c подновения интерес към една по-дълбока европейска интеграция, но политическият дебат обръщаше само спорадично внимание на този въпрос. Но нещата се промениха от началото на настоящата криза и този въпрос привлича вниманието на  учени, политици и социални партньори. Причината е, че кризата разтърси силно Европейския съюз, показвайки слабостите на неговата икономическа и парична архитектура, като например, липсата на икономическо правителство, способно да се справи с икономическия спад или ролята на Европейската централна банка[6].

Новото европейско икономическо управление (НЕИУ) възниква през 2010 г. c приемането на стратегията „Европа 2020”, която включва въвеждането на така наречения „Европейски семестър” като годишен цикъл на координация на европейската икономическа политика. Това беше и отправната точка за набор от инициативи и стандарти, разработени през следващите години, насочени към засилването на икономическото и бюджетно координиране в ЕС, като цяло, в частност  - за евро зоната,.

Въпреки че не съществува единна дефиниция, НЕИУ може да се определи като нов начин за осъществяване на икономическата политика на европейско ниво (или в еврозоната) посредством автономна организация на взаимнозависими авторефлексивни участници. То съдържа нови форми и механизми за координиране на икономическата политика, както и нова институционална рамка. Накратко казано, то е създадено посредством сложен набор от инициативи, включващи: (a) нови инструменти, като процедура за макроикономически дисбаланс, спасителни механизми, Европейски семестър с годишен обзор на растежа на; (б) нови договори (Европейски фискален пакт, Eвропа 2020, пакт Eвро+); (в) нови и/или по-стриктни правила (правило 1/20 за намаляване на дълга, правило за разхода, минимално фискално усилие, повече санкции); и нова институционална рамка (по-голямо значение на Комисията и особено на ЕЦБ, на Tройката и Eврогрупата).

В резултат на тази верига от събития само за три години концепциите за това какво трябва да направят ЕС и еврозоната, за да променят икономическото управление, драстично се промениха, както се промени и рамката за публичните действия на национално и европейско ниво [7].

 

2. СПОРЕН ПРОЦЕС

Процесът на проектиране и внедряване на Новото европейско икономическо управление е много спорен сред учени, политици и социални партньори[8].

Първата тема на дискусията е диагностициране на кризата. Разработването на засилено икономическо управление беше оправдано с три основни групи аргументи[9]. Два от тях са по-скоро на макро равнище и отразяват доминиращото възприятие на сегашната криза в ЕС, като криза на дълга и конкурентоспособността. Съгласно това, първо бе представен аргументът, че е крайно необходима една политика за строги икономии, за да се преодолее дълговата криза. Второ, смята се, че засилващите се икономически дисбаланси между така наречените държави „с излишък” и „с недостиг” в Европа са резултат от различното развитие на националната конкуренция, причинена главно от различните тенденции в разходите за работни заплати и разходите за труд на единица продукция. Основният политически извод, защитаван от европейските институции е, че липсата на гъвкавост при намаляване на заплатите представлява пречка за възстановяване на конкурентоспособността (и, следователно, заетостта), предимно в онези държави от еврозоната, които бяха натрупали външни дисбаланси още преди кризата.

Третата група аргументи, насочени повече към микро ниво, си възвърнаха централната роля, предвид голямото увеличение на безработицата в много европейски държави. Тези аргументи се основават на традиционната неокласическа идея, че безработицата е преди всичко следствие от липсата на институционална гъвкавост на пазара на труда; в този смисъл, обичайната препоръка за решаването на този проблем e да се подкрепят структурни „реформи, насърчаващи заетостта”, насочени към увеличаване на гъвкавостта на институциите, регулиращи пазара на труда.

Втората точка на дискусията за НЕИУ се отнася до неговата институционална форма и въпросите, които тя поставя към демокрацията. Фактът, че на Европейската комисия може да се даде право да се намесва в националните бюджети, създава проблем за демократичната легитимност. Освен това, силно се критикува практиката -  много важни решения да се приемат, без да се подлагат на обществено обсъждане или дискутиране в парламента, факт, който говори за „демократичен пропуск” при внедряването на новото управление[10]. Допълнително европейските синдикати  докладваха за рязко влошаване на тристранния социален диалог и заменянето му с едностранно управление на антикризисните политики.

Последиците от тази ситуация са, че растящ брой европейски граждани възприемат националните си правителства не като техни представители, а като представители на други държави или на международни институции, организации или дори като частни субекти (като глобалните финансови участници)[11].

На трето място, cъдържанието на приетите политики в рамките на НЕИУ беше оспорвано поради това, че е прекалено „ориентирано към строги ограничения”. Подходът на ЕС в борбата срещу икономическата, финансова и дългова криза се основаваше на действия по три линии: фискална консолидация, стабилизация на финансовия сектор и провеждане на дълбоки структурни реформи (съсредоточени главно на пазарите на труда). Този подход е отразен в приоритетите, определени в Годишния обзор на растежа и в специфичните политически препоръки, отправени от Европейската комисия към всяка една държава членка[12].

Сравнителният анализ показва ясно, че от практическа гледна точка общите насоки на европейската икономическа политика се основават на две предварителни условия за „реформи и съкращения”[13]. Тази мания за конкурентоспособност на разходите не допринесе много за подпомагане на устойчивото икономическо възстановяване. Обратно, все по-широко се приема от икономисти и международни институции, че внедряването на планове за строги ограничения по съгласуван начин и с изключително бърз темп в Европа е задълбочило проблемите с дълга и растежа на страните с дефицит, допринасяйки за силното увеличаване на безработицата[14].

На четвърто място, другата дискусионна тема се отнася до въздействието на новото европейско икономическо управление върху системите за колективно договаряне. Сравнителният анализ показва, че осъществените от европейските правителства реформи в сферата на трудовото право в рамките на новия наднационален интервенционализъм, прокарван от НЕИУ, измениха съществено контекста на колективното договаряне в ЕС (най-вече в южните държави). Предприетите мерки обхващат не само резултатите от договарянето, упражнявайки пряк натиск върху заплатите, но също така и процедурите за договаряне, насърчавайки по-голяма гъвкавост на механизмите за формиране на заплатите[15].

По-специално, възможно е да се определи една ясна политическа цел за много европейски правителства: насърчаване на децентрализацията на колективното трудово договаряне. Със сигурност това не е ново явление, но в контекста на настоящата криза в много периферни страни на Европейския съюз бяха  наложени законови промени, насочени към засилване на децентрализацията на системите за колективно договаряне, което доведе до един процес, дефиниран като „фронтална атака на системите за договаряне на национално ниво, преобладаващи в тези страни”[16].

На следващо място, увеличиха се критиките към силното социално въздействие на приетите политики. Мерките за строги икономии и структурните реформи на пазарите на труда причиниха дълбока вътрешна девалвация, базирана на спиралата на спада на заплатите в Европейския съюз. Тази тенденция породи отрицателни последици както в микроикономическо отношение – дължащо се на намаляването на доходите на хората и семействата им – така и в макроикономическо отношение, в резултат на акумулирания ефект върху съвкупното търсене, което доведе до сегашния риск от дефлация. Независимо от това, въпреки че наблюдаваме нарастване на осъзнаването на риска от дефлация от водещи икономисти и представители на институциите, връзката на този проблем с еволюцията на заплатите напълно отсъства от дебатите[17].

Заслужава си също така да отбележим съществените последици от бюджетните съкращения на социални разходи върху условията на живот на широки групи от населението. В този смисъл, комбинираните ефекти на продължителната криза и политиките за строги икономии доведоха до задълбочаване на разликите в еволюцията на заетостта и социалното развитие между страните членки, особено в еврозоната, както и до засилване на неравенството и бедността (особено в южните страни)[18].

Въвеждането на новата програма за управление засегна също процесите на индустриални отношения и доведе до рязък спад на колективното трудово договаряне и броя на постигнатите споразумения, както в частния, така и в обществения сектор[19].

На последно място, трябва да отбележим, че се наблюдава голямо засилване на социалното напрежение, което доведе до ескалиране на индустриалните действия и масовите протести, главно в страните, които са най-засегнати от наложените пакети за строги икономии.

 

3. ПРОЕКТЪТ „GOCOBA”: КРАТКО ПРЕДСТАВЯНЕ

Независимо от всичко, всяка обща оценка на НЕИУ трябва да има предвид развитието и специфичното въздействие на неговото внедряване на национално ниво. Тази предпоставка е отправната точка на изследователския проект „GOCOBA[20], осъществен с подкрепата на Главна дирекция по заетостта, социалните въпроси и интеграцията на ЕС, чиито основни изводи са обобщени в това изследване.

Основната цел на този проект е анализиране въздействието на Новото европейско икономическо управление върху националните системи за колективно договаряне шест страни: България, Франция, Гърция, Италия, Португалия и Испания. И по-конкретно, проектът има за цел да обхване четири основни теми: (a) какъв е процесът на въвеждане на НЕИУ в тези държави; (б) какви са основните мерки в програмата на правителствата, свързани с националните системи за колективно договаряне, по отношение на структури, процедури и съдържание; (в) какви са основните социални последствия от въвеждането на мерки за строги икономии; и (г) какво може да се направи за подобряване на икономическото управление и ролята на индустриалните отношения за неговото развитие.

Проектът е разработен от пет синдикални изследователски института: Фондация „1-ви май“ (координатор, Испания); Институт за социални и синдикални изследвания (България); Институт за социални и икономически изследвания (Франция); Aсоциация „Бруно Трентин“ (Италия); и Института по труда на Общата конфедерация на труда на Гърция (Гърция). Освен тях в проекта  сътрудничат и двама експерти – единият от Австрийската камара на труда (Австрия) и другият – от Лисабонския университетски институт (Португалия). И накрая, трябва да се отбележи приносът на различни експерти, представители на институции и социални партньори, които присъстваха на трите международни срещи, проведени в Атина, Париж и Мадрид[21].

 

3.1. Основни резултати

Подробните резултати от проекта могат да се намерят в публикувания финален доклад[22]. Въпреки това, тук е важно да се очертаят основните изводи.

Демократичен дефицит в процеса на управление

Въвеждането на НЕИУ на национално ниво показва известна степен на „демократичен дефицит” в повечето анализирани страни. Причината е, че приетите политики са одобрени едностранно от националните правителства без да са подробно обсъждани преди това в националните парламенти, или дори е избягвано тяхното публично разискване (както сочат известните тайни писма, изпратени от Европейската централна банка до правителствата на Италия и Испания).

Например в България „не е имало предварително обсъждане на новото икономическо управление и инструментите за внедряването му в страната. Правителството се присъедини към Пакта за Евро Плюс и Европейския фискален пакт без предварително обсъждане в парламента и с обществеността. Също така, то не проведе съществени консултации cъс социалните партньори относно формите на въвеждане на новото икономическо управление и начина за справяне с неговите последици”[23].

Що се отнася до участието на социалните партньори, на първо място е необходимо да се имат предвид различните гледни точки относно мерките, предприети във връзка с НЕИУ: много положителни в общи линии от страна на работодателските организации и много по-критични от страна на синдикатите.

В този контекст, ролята на тристранния социален диалог не е хомогенна в шестте страни. Най-общата тенденция е едностранно въвеждане на антикризисните политики след 2010 г., без реалното участие на социалните партньори, което довежда до парализиране на тристранния социален диалог (както става в България, Гърция, Италия и Испания[24]).

Ситуацията в Португалия е много по-различна, тъй като в процеса на изпълнение на Програмата за икономическо приспособяване в тази страна активно се търси легитимация чрез участието на социалните партньори. Важно е да се отбележи, въпреки това, че най-голямата синдикална конфедерация, Общата конфедерация на португалските работници (CGTP), никога не прие да участва в играта.

Tрябва да споменем и ситуацията във Франция, където след политическата промяна през 2012 г. консултирането със социалните партньори, включително и сдружаването с тях, е придобило силно институционален характер, с разпространението на така наречените „социални конференции”.

Развитието на политиките за строги икономии: единен модел за всички?

Външната намеса, провеждана в рамките на НЕИУ е осъществена в шестте държави чрез двоен механизъм: стриктните Програми за икономическо приспособяване, предвидени в Меморандумите за разбирателство, подписани с националните правителства, както в Гърция и Португалия (и частично в Испания), и специфичните препоръки, дадени на всяка държава членка след оценка на нейните специфични слабости и дисбаланси.

Що се отнася до съдържанието на политиките, сравнителният анализ потвърждава преобладаване на подхода „насочен към строги икономии“, основаващ се на действия в три насоки, както споменахме преди: (a) строги мерки за фискална консолидация, включително орязване на заплати, пенсии, здравеопазване, образование, оперативни разходи и публични инвестиции, заедно с увеличаване на преките и косвените данъци; (б) редица структурни реформи на пазарите на труда и на стоки; и (в) мерки, насочени към стабилизиране и спасяване – в някои случаи – на финансовата система.

В този смисъл, може да се каже, че въвеждането на НЕИУ е следвало един тесен и хомогенен път на „реформи и съкращения”, без да вземат предвид икономическите, социалните, културните и институционалните рамки на национално ниво.

Въпреки това, трябва да отчетем и факта, че специфичното развитие на тези политики показва и известна степен на хетерогенност, като Гърция и Португалия са двете страни, най-строго подложени на външна намеса, при които продължителността и обхвата на приетите мерки за строги икономии са най-големи.

Засилване на децентрализацията на националните системи за колективно договаряне

Предприемането на „реформи, благоприятстващи заетостта”, насочени към насърчаване на по-голяма гъвкавост и дерегулация на институциите на пазара на труда, е обща тенденция за повечето от анализираните държави. Тези реформи бяха многократно изисквани от различни международни институции и от европейските власти, както и от основните „изследователски групи “ (think tanks) и работодателските организации, които твърдят, че една от причините за растящото въздействие на кризата върху заетостта – по-конкретно в южните страни - e прекомерната строгост на трудовото законодателство.

Една от специфичните цели на структурните реформи е насърчаване на “модернизацията на системите за колективно договаряне”. Това е широко използван евфемизъм, който от практическа гледна точка цели по-голям политически натиск в полза на ограничаване нарастването на работните заплати и използване на механизми за тяхното по-децентрализирано формиране. В крайна сметка, целта на тази политика e заместването на стария инструмент за парична девалвация с директно обезценяване на заплатите.

В това отношение, макар че законовите промени, свързани с този проблем, не са съвсем нови, изглеждат подсилени и ускорени в резултат от новия „наднационален интервенционализъм” в областта на определяне на заплащането, провеждан в рамките на НЕИУ, особено в периферните страни (Таблица 1).

Подробната оценка на правните промени в националните системи за колективно договаряне можете да намерите в съответните глави. Все пак, трябва да се отбележи, че в различните държави съществуват противоположни мнения на националните правителства и социалните партньори по отношение на обосновката и целите на тези реформи и те могат да се обобщят в две крайности.

Таблица 1. Предприети мерки във връзка със системите на колективно договаряне (2010-2013)

Децентрализация на колективното договаряне

BG

EL

ES

IT

FR

PO

Улесняване на отклонението на фирмените колективни трудови договори от браншовите колективни трудови договори и/или изменение спрямо тях

X

X

X

x

X

X

Прекратяване на принципа на по-благоприятни клаузи във фирмените колективни трудови договори спрямо браншовите КТД

 

X

X

 

 

 

Прилагане на по-ограничителни критерии към разпространението на колективните трудови договори

X

 X

 

 

 

X

Намаляване на продължителността на колективните трудови договори

 

 X

 

X

 

 

Намаляване на срока на валидност на колективните трудови договори след тяхното изтичане

 

X

X

 

 

X

Разширяване на възможността несиндикално представителство на служителите да сключва фирмени колективни трудови договори

 

X

X

 

 

 

Други мерки, отнасящи се до формиране на работните заплати

 

 

 

 

 

 

Реформа и вкл. премахване на правните или автономни механизми за индексиране (които обвързват увеличаването на заплатите с цените), определяйки производителността като единствен показател за нарастване

X

 

 

 

 

 

Промени при определяне на минималната работна заплата, относно процедурите, нивото и обхвата

 

X

 

 

 

 

Намаляване и / или замразяване на минималната работна заплата

X

X

X

 

 

 X

Намаляване и / или замразяване на заплатите в публичния сектор

X

X

X

X

 X

Други мерки, свързани с трудовите отношения

 

 

 

 

 

 

Премахване или намаляване на ролята на някои институции за социален диалог (тристранен), като правителството се оттегля от въпросните органи.

X

X

X

 

 

 

Прилагане на по-стриктни критерии към представителността на организациите на социалните партньори

X

 

X

X

 

Източник: изготвено от автора въз основа на национални доклади

От една страна, се твърди, че недостатъчното ниво на децентрализация на колективното договаряне, заедно с прекомерната строгост на механизмите за формиране на заплатите, са ограничили възможностите на работодателите да се справят с кризата посредством реорганизация на своите производствени ресурси, за да запазят работните места. Оттук и необходимостта от насърчаване на приоритета на договарянето на ниво предприятие пред браншовото договаряне, и  засилване на едностранната власт на работодателите при регулиране на условията на труд (в частност, по отношение на заплатите и работното време).

От друга страна, критиците твърдят главно, че тези реформи в действителност имат за цел да унищожат баланса на силите, съществуващ между работодателите и работниците, който представлява основата на трудовото законодателство. Накратко, изтъква се, че като цяло, тези законови промени издигат едноличното решение на работодателя при регулиране на труда като принцип на новото трудово право, нарушавайки правата за информиране, консултиране и договаряне. В тази връзка може да се твърди, че новият „наднационален интервенционализъм” води към един по-авторитарен модел на трудови отношения.

Рецесионно въздействие на политиките на строги икономии и рязко влошаване на ситуацията на пазара на труда

Сравнителният анализ потвърждава рецесионното въздействие в краткосрочен план на приетите политики за строги икономии, особено в периферните държави на  Южна Европа, които се намират в епицентъра на икономическата криза. Причината е отрицателното въздействие на мерките за фискална консолидация и обезценяване на заплатите върху ефективното съвкупно търсене, което е ключов двигател на растежа в така наречените икономики, водени от заплатите.

Също така, националните доклади пораждат сериозни съмнения по отношение на успеха на структурните реформи като форма за подпомагане на прехода към един модел на растеж, насочен към износа като реална и устойчива алтернатива за борба със спада на вътрешното търсене.

Спадът на икономическата активност доведе до рязко влошаване на ситуацията на пазара на труда, чиято най-очевидна последица е драматичното нарастване на безработицата (c максимални стойности в Гърция и Испания).

Важно е да изтъкнем, че драстичното влошаване на заетостта, породено от икономическата криза, допълнително се утежнява от 2010 г., поради едностранното прилагане на бюджетни съкращения и реформите на трудовото законодателство.

Освен това, тези реформи на законодателството доведоха и до увеличаване на несигурните форми на заетост, защото насърчиха масовото закриване на работни места на пълен работен ден и едновременно с това създаването на заетост на нетипични трудови договори (временни и на половин работен ден със задължителен характер). В този смисъл, доводът, че „реформите за гъвкавост” претендират да насърчават „създаващото заетост” възстановяване, може да се обори с това, че възстановяването не може да се поддържа, ако новосъздадената заетост се изразява в несигурни и зле платени работни места на непълен работен ден.

Намаляване на колективното договаряне, по-високо ниво на децентрализация, рязък спад на процента работници, обхванати от колективни трудови договори и блокиране на социалния диалог в публичния сектор

Оценката на развитието на колективното договаряне в настоящия икономически контекст трябва да се справи с някои методологични ограничения като: (a) трудности за разграничаване на специфичните последици от правните реформи на системите за колективно договаряне от общите последици от кризата; (б) малкото време, което е изминало от практическото прилагане на различни правни реформи; и (в) пропуски и слабости на наличните статистически данни за колективното договаряне на национално ниво.

Независимо от тези ограничения, можем да твърдим, че комбинираните последици от спада на икономическата дейност, предизвикан от кризата и политиките на строги икономии, както и проведените структурни реформи оказаха сериозно влияние върху еволюцията на колективното договаряне, макар и с различна интензивност в различните страни. Така например, докато във Франция Европейската програма, стартирана през 2010 г. изглежда е имала „неясно и забавено въздействие върху трудовите отношения”, в срещуположния край се намират Португалия и Гърция. Например в Гърция „коренните промени в трудовите отношения през последните четири години доведоха до пълното унищожаване на системата на колективното договаряне и колективните трудови договори”[25].

Подробното развитие на всяка държава се обобщава в доклада, но си заслужава да споменем някои от основните наблюдавани тенденции:

На първо място, динамиката на колективното трудово договаряне в частния сектор се влоши видимо. Това се изразява в намаляването на броя на колективните трудови договори, а в някои страни и в рязък спад на броя на решенията за разпростиране на тези договори. Резултатът от тези тенденции е, че процентът на работниците, обхванати от колективните трудови договори е намалял и то драстично (такъв е случаят с Португалия, където процентът на обхват с КТД е паднал до най-ниското си ниво в историята на португалската демокрация).

На второ място, процесът на децентрализация на колективното трудово договаряне се е ускорил по два начина: от една страна, увеличаване броя на фирмените колективни договори и намаляване броя на браншовите. Важно е да отбележим, обаче, че тежестта на фирмените договори по отношение на броя на засегнатите работници, обикновено е много малък, поради което тази тенденция все още няма големи последици върху структурата на колективното договаряне, макар че може да поражда косвени последици върху стратегиите на предприятието и процесите на договаряне.

От друга страна, се забелязва значително увеличаване на отклоненията и неспазването на отделни клаузи на браншовите колективни трудови договори на ниво предприятие, които се налагат от новите регламенти, въведени с реформите на трудовото законодателство. По отношение на този въпрос, важен елемент от дискусията е участието на представителите на работниците. Например в Испания от 2012 г. наблюдаваме рязко увеличаване на отклоненията от браншовите КТД, които са регулирани основно с договори, подписани между работодателя и най-представителните синдикати на равнище предприятие. Обратно, в Италия най-голямата частна компания в страната стартира спорен експеримент: бяха подписани някои договори с отклонения, означаващи загуба на права, без съгласието на най-голямата синдикална конфедерация.

На трето място, синдикатите докладват, че извършената правна реформа във връзка с НЕИУ е предизвикала радикална промяна, насочена към консолидиране на един авторитарен модел на трудовите отношения, който фаворизира едностранното решение на работодателя при регулиране на труда като принцип на новото трудово законодателство, който оказва влияние, както вече споменахме, на правата за информиране, консултиране и договаряне.

И накрая, икономическата и финансова криза оказа натиск върху трудовите отношения в публичния сектор. Ефективността и ефикасността на публичните разходи започнаха да се проучват по-внимателно; ролята на главна заинтересована страна, каквито са синдикатите от публичния сектор, е поставена под въпрос, и формално автономни работодатели, с упълномощен орган, са били подложени на строг финансов и административен контрол от страна на централната власт.

Девалвация на заплатите, увеличаване на бедността и „работещите бедни”, засилване на неравенството и нарастване на социалното напрежение

Вътрешната девалвация, базираща се на намаляване на заплатите, бе една от основните изрични цели, които преследваха политиките за строги икономии и структурните реформи, провеждани в рамките на НЕИУ, и по-конкретно в държавите, най-силно засегнати от кризата.

Сравнителният анализ показва ясно една низходяща тенденция на колективно договорените увеличения на заплатите, макар и с различна интензивност. Трябва да подчертаем факта, че в някои страни се получиха известни несъответствия между развитието на договорените заплати и ръста на БВП в първата фаза на кризата, което може да се обясни главно с „eфекта на забавяне” на колективното договаряне. Това бе представено от мнозина като доказателство за липсата на гъвкавост при формиране на заплатите в контекста на икономическа рецесия. Но макар че тази временна инерция в колективното договаряне доведе до известна липса на гъвкавост на заплатите, тя имаше и положителен ефект: предотврати спада на частното потребление и ефективното търсене в цялата икономика.

Еволюцията на номиналните и реалните брутни заплати (измерени като компенсация на един работник/ служител) следва подобна низходяща тенденция. В този смисъл могат да бъдат разграничени най-общо два периода: през първата фаза се наблюдаваше известно повишаване на в номинални брутни заплати, независимо от последиците на икономическата криза. Тази специфична тенденция може да се обясни до голяма степен със значителното закриване на временни и нископлатени работни места, което доведе до статистическо увеличение на равнището на заплащане. През втората фаза се отбеляза спад в реалните брутни заплати, особено голям в периферните държави.

Процесът на всеобщо обезценяване на заплатите предизвика силно отрицателно влияние върху условията на живот на работниците и домакинствата, както и върху ефективното съвкупно търсене на макроикономическо ниво.

По този начин растящата безработица, дългосрочната безработица и несигурните форми на заетост, заедно с процеса на обезценяване на заплатите и други отрицателни последици от политиките за строги икономии допринесоха за засилване на влошаването на социалните стандарти. Това доведе до всеобщо засилване на неравенството и увеличаване на бедността, включително и нарастване на броя на „работещите бедни” , което, от своя страна, стана причина за по-голямата сегментация и обедняване на работещото население.

Положението е особено трагично в страни като Гърция, където се установи, че политиката, въведена с Меморандумите, доведе до невиждани до тогава ситуации, тъй като дълбочината и продължителността на рецесията и равнището на безработицата са безпрецедентни в мирно време.

И накрая, нарастващото социално напрежение, породено от комбинираните последици от кризата и прилагането на мерките за строги икономии, както и структурните реформи доведе до безпрецедентна ескалация на индустриалните акции и масовите протести (най-вече в Гърция, Португалия и Испания). Реакцията на правителството бе затягане на Наказателния кодекс, както и репресии срещу протестите, включително накърняване правото на стачка, както докладва Европейската конфедерация на профсъюзите.

Политически препоръки: предложения за промяна на курса в Европа

Стратегията „Eвропа 2020“ стартира през 2010 г. с цел насърчаване на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж, който да помогне на Европа да преодолее кризата и „да намери път за създаване на нови работни места и осигури усещане за посока на нашите общества”[26]. През 2010 г. бе приет и също Европейският семестър, който да гарантира изпълнението и напредъка на макроикономическите политики и структурните реформи, включени в Стратегията „Европа 2020“, поставайки началото на новото европейско икономическо управление.

Четири години по-късно можем да твърдим, че някои от основните цели на  Стратегията „Eвропа 2020“ в такива важни сфери, като заетостта, научноизследователската и развойната дейност или намаляването на бедността, далеч не са постигнати[27]. От друга страна, икономическата дейност в еврозоната отбеляза нов застой през второто тримесечие на 2014 г., което би могло да доведе, както вече посочихме по-горе, до една „тройна рецесия”, превръщайки се в сериозна заплаха за очакваното възстановяване от кризата[28].

Комбинацията от продължителната криза и негативните ефекти от проведените политики на строги икономии предизвикаха опустошително социално положение в Европа, като краткосрочната и дългосрочна безработица достигна исторически високи равнища с тревожни нива на неравенство и бедност, включително и значителен дял на  „работещи бедни”, които разклащат основите на социалното сближаване (особено в периферните страни на Южна Европа, които са най-засегнати от кризата).

Европейските синдикати от няколко години насам неколкократно настояват за „промяна на посоката на Европа”[29], за един нов път, който да се приложи от една наистина европейска перспектива, взимайки предвид, че европейската икономика е повече от сумата на националните икономики, тъй като става въпрос за една значително затворена икономика cъс значителни взаимосвързани ефекти върху отделните й части (особено в по-интегрираната еврозона,).

В този контекст изводите в отделните национални доклади, включени в настоящия доклад, ни позволяват да формулираме някои съображения и предложения по повод на проблемите, които дискутираме.

Първата точка на дискусия е реформата на Европейското икономическо управление. В този смисъл, в своя труд[30], Джорджо Фейгъл предлага четири промени в сегашното НЕИУ: (a) да се замени неговата неокласическа икономическа логика, базираща се на норми и ориентирана към предлагането с подход, основаващ се повече на търсенето; (б) да се постигне по-голяма демократизация при изготвянето на икономическата политика в европейски мащаб, c висока степен на участие на Европейския парламент и на социалните партньори; (в) да се сложи край на некоординирано финансиране на държавите членки чрез финансовите пазари, без кредитор от последна инстанция; и (г) в областта на фискалната политика, да се премахне прагът от 3%, който е процикличен и благоприятства рецесията, и който продължава да бъде най-големият индивидуален проблем, произтичащ от сегашното споразумение за управление (макар че също би трябвало да има ориентир за устойчива фискална политика в средносрочен и дългосрочен план).

Необходимостта от промяна в икономическото управление бе подчертана и от Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕTUC), която през 2010 г. подписа Съвместна декларация с другите европейски социални партньори, в която наред с  други аспекти се посочва, че „включването на социалните партньори при формулирането и изпълнението на политиките, които пряко или косвено засягат заетостта и пазарите на труда през всички различни етапи на Европейския семестър, е от съществено значение, за да може да се вземе предвид тяхната позиция. Консултациите със социалните партньори трябва да се провеждат своевременно и да бъдат съществени, позволявайки да бъдат направени нужните анализи и предложения и интегрирайки ги в процесите на вземане на решения ”[31].

И по-конкретно, Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕTUC), представи своето алтернативно предложение за един „нов път за Европа” [32]. Неговата основна предпоставка e, че за да се гарантира устойчива форма за излизане от кризата вече не е достатъчен само един краткосрочен план за стимулиране, както се твърдеше през 2009 г. Според Европейската конфедерация на профсъюзите е необходима перспектива в по-дългосрочен план, за да могат да се преодолеят нарастващите трудности и разделения в ЕС. Следователно, предлага се план за възстановяване, основаващ се на целта за инвестиране на допълнителни 2% от БВП на ЕС всяка година през следващите 10 години. Този план трябва да бъде насочен към стимулиране възстановяването на икономическата дейност в краткосрочен план, както и към полагане на основите за преход към един по-устойчив икономически модел (който да включва създаването на достойни работни места).

И накрая място, ясно е, че границите за маневриране на национално ниво в рамките на един интегриран икономически регион, каквато е еврозоната, са много ограничени. Но въпреки това, изглежда, че е необходима нова стратегия в страните, най-силно засегнати от кризата, за да могат да се справят с горепосочените тенденции, стратегия, основана на един подход, по-насочен към заетостта и който да обръща специално внимание на групите в най-неблагоприятно положение. В противен случай, неизбежна последица ще бъде рискът от силно влошаване на социалното сближаване и нарастване на напрежението и отчуждението сред населението.

Втората и особено спорна точка на дискусията e новият наднационален интервенционализъм в сферата на колективното договаряне, развит в рамките на НЕИУ.

Този процес поставя въпроса за напрежението между новите регламенти и специфичните ориентации на всяка една държава, изготвени на европейско ниво, и автономността на колективното договаряне в национален мащаб[33]. В тази връзка, европейските синдикати подчертаха ясно две точки: от една страна, институциите на ЕС трябва стриктно да спазват принципите на Договора, зачитайки автономността на социалните партньори и многообразието на националните индустриални отношения. От друга страна, реформите за укрепване на системите за формиране на заплатите могат единствено да се извършат чрез социален диалог и договаряне със социалните партньори на национално ниво[34].

По отношение на децентрализацията на колективното договаряне, оценката не е еднозначна. Например, беше посочено, че децентрализираното колективно договаряне е било ключов инструмент на съгласуваните усилия за адаптиране в микро мащаб, както показва важността на преговорите, отнасящи се до въпроси, вариращи от функционалната гъвкавост до гъвкавостта на заплащането[35].

Но сравнителният анализ ясно показа, че в страни, в които преобладават малките и средните предприятия - например страните от Южна Европа – реформите, насочени към стимулиране на едностранния процес на децентрализация, създават риск от пазар на труда, в който единственото реално колективно договаряне се провежда само в много малък брой предприятия, което може да има като последица значителен спад в нивата на покритие  с КТД и дори да се появи дъмпинг на заплатите.

Въпросът за обсъждане е до каква степен трябва да се разшири децентрализацията и как трябва да се организира, предвид специфичните рамки на трудовите отношения на национално ниво. В този смисъл, от заключенията от настоящото изследване възникват две важни предложения: (a) необходимостта от запазване на договарянето на национално ниво, като крайъгълен камък на регулирането на пазара на труда в различните европейски държави[36]; и (б) засилване на координацията и съгласуването между различните нива на колективно договаряне с цел улесняване на точния баланс между изискванията за по-голяма гъвкавост на ниво предприятие и запазване на основните трудови стандарти, създадени със секторни и междусекторни споразумения.

Друг въпрос за обсъждане е pолята на заплатите в антикризисните политики. Един основен извод, който се потвърждава от този доклад, e, че динамиката на заплатите просто се е сгромолясала в държавите членки, в които са извършени най-много реформи (като Гърция, Португалия и Испания).

Този процес, както вече споменахме, имаше отрицателни последици както в микроикономическо отношение – дължащо се на намаляването на доходите на хората и домакинствата - така и в макроикономическо отношение, в резултат на акумулирания ефект върху съвкупното търсене, довел до сегашния риск от дефлация.

Заплатите трябва да се разглеждат не само като производствен разход и като цена за „балансиране на пазара”, но и като двигател на  търсенето, растежа и заетостта, както и като важен автоматичен прекъсвач в процеса на дефлация и депресия[37]. От тази алтернативна гледна точка, европейските профсъюзи настояват „реалните заплати да достигнат нивото на производителността във всички страни с цел да защитят покупателната способност, както и да спомогнат за намаляване на неравенството и различията в заплащането между половете, да се борят срещу увеличаване на бедността и предотвратяване на социалния дъмпинг и нелоялната конкуренция”[38].

Нещо повече, нужни са спешно публични политики, насочени към укрепване на сигурността/ социалната защита, които да спомогнат за справяне с драматично влошаващото се социално положение, предизвикано от продължителната криза и най-негативните  последици от политиките за строги икономии.

В резюме, дошло е време да се извърши съществена промяна на курса на Европа, защото четири години след стартирането на НЕИУ, е повече от ясно, че досегашният подход към строги ограничения и дерегулация не постига резултатите, които европейските граждани имат право да очакват”[39].

Преформулирането на Европейското икономическо управление, независимо от формата, която ще придобие накрая, трябва да се основава при всички случаи на по-голяма демократизация на процеса на изготвяне на икономическите политики, взимайки предвид ролята на социалния диалог, и следователно и участието на социалните партньори, като централен елемент в управлението на антикризисните политики на европейско и национално ниво.

Това е ключов елемент в един особено критичен исторически момент, защото кризата и некомпетентността, проявена при насърчаване на един съвместен изход от нея на наднационално ниво, допринесоха за увеличаването на общественото отчуждение от европейския проект.

 


[1] Социолог. Fundación 1º de Mayo (Испания).

[2] Eurostat newsrelease indicators 125/2014, публикувано на 14/8/2014г. На разположение на http://epp.eurostat.ec.europa.eu  (консултирано на 1 октомври 2014 г.).

[3] Например, в един доклад на Международния валутен фонд (МВФ) се посочва, че „за еврозоната, рисковете, които произтичат от предвижданията за растежа може да се влошат. И по-специално, висок е рискът от продължителен бавен растеж и постоянно ниска инфлация. Ако този риск  се материализира, последиците от него ще засегнат цяла Европа”. IMF (2014) World Economic Outlook: Legacies, Clouds, Uncertainties. IMF (стр.53). На разположение на http://www.imf.org/external/pubs/ft/weo/2014/02/index.htm (консултирано на 10 октомври 2014 г.).

[4] Torres, R. (Coord.) (2012) Eurozone job crisis. Trends and policy responses. International Labour Organization.

[5] Papadoulou, E., y Sakellaridis, G. (Eds.) (2012) The Political Economy of Public Debt and Austerity in the EU. Nissos Publications; Theodoropoulou, S., and Watt, A. (2011): Withdrawal symptoms: an assessment of the austerity packages in Europe. European Trade Union Institute.

[6] Verdun, A. (2013) “The building of economic governance in the European Union”, Transfer 19 (1), стр. 23-55.

[7] За по-подробен анализ, вижте: Degryse, Ch. (2012) The new EU Economic Governance. European Trade Union Institute (ETUI), WP 2012-14.

[8] Degryse, Ch., y Pochet, Ph. (2011) “Worrying trends in the New European Governance”, в Natali, D.; и Vanhercke, B. (Eds.) (2012) Social Developments in the European Union 2012; Kowalsky, W. (2011):“Unions for a change of course in Europe. Unions and Europe- an imminent parting of the ways?”, in Kowalsky, W., and Scherrer, P. (2011) (Еd.) Trade unions for a change of course in Europe. ETUI.

[9] Schulten, Th., and Müller, T. (2013) “A new European interventionism? The impact of the new European economic governance on wages and collective bargaining” in Natali, D. and Vanhercke, B. (Издател) Social developments in the European Union 2012. OSE and ETUI (стp. 185-186).

[10] Dewitte, B. (2011) “The European Treaty Amendment for the Creation of a Financial Stability Mechanism”, European Policy Analysis, № 6. Swedish Institute for European Policy Studies.

[11] Streek, W. (2014) Buying time. The delayed crisis of democratic capitalism. Verso (стр.156-164).

[12] Canton, E.; Grilo, I.; Monteaguado, J.; Pierini, F.; и Turrini, A. (2014) “The Role of Structural Reforms”, ECFIN Economic Brief, Issue 34, June 2014.

[13] Вижте например: Theodoropoulou, S., и Watt, A. (2011) Withdrawal symptoms: an assessment of the austerity packages in Europe. ETUI, WP 2011.02; Clauwert, S. (2014) The country-specific recommendations (CSRs. in the social field. An overview and comparison Update including the CSRs  ETUI. Background analysis paper, 2014.01.

[14] International Monetary Fund (2012): World Economic Outlook. October 2012. Coping with high debt and sluggish growth. IMF. International Labour Organization (2012) Global Employment Trends 2012. Preventing a deeper job crisis. ILO.

[15] Schulten and Müller (op.cit.); Clauwert, S., and Schömann, I. (2012) The crisis and national labour law reforms: a mapping exercise. European Trade Union Institute; Bernaciak, M., and Müller, T. (2013) “Austerity policies and the changing context of collective bargaining in Europe”, in ETUI (Ed.) Benchmarking Working Europe 2013. ETUI (pp 43-56); Clauwert, S., and Schomann, I. (2014) “Deregulation of labour law at any price”, in ETUI (Ed.) Benchmarking Working Europe 2014. ETUI (стр. 59-68).

[16] Marginson, P. (2014) “Coordinated bargaining in Europe: From incremental corrosion to frontal assault?”, European Journal of Industrial Relations, On-line first (публикувано на 15 август 2014 г.).

[17] Janssen, R. (2014) “Europe Does Not Understand Deflation And Wages”, Social European Journal, 15/07/2014 (консултирано на 9 октомври 2014 г.).

[18] Yancheva, A.; Lagneaux F.; Maquet-Engsted, I,; Aujean, L.; Arranz, D.; Joseph, E. (2013) “Key employment and social trends in the face of a long delayed and fragile recovery”, Employment and Social Developments in Europe 2013. European Commission. Frazer, H., Guio, A-C., Marlier, E., Vanhercke, B., and Ward, T. (2014): Putting the fight against poverty and social exclusion at the heart of the EU agenda: A contribution to the Mid-Term Review of the Europe 2020 Strategy. Observatorie Social Européen, OSE Research Papers, nº 15/Oктомври 2014.

[19] ETUI (цитирано по-горе); European Commission (2013) Industrial Relations in Europe 2012. European Union.

[20] Това е съкращение на названието на проекта EU Economic Governance and impact on National Collective Bargaining Systems (Договор номер VS/2013/0356).

[21] И по-конкретно, искаме да изкажем благодарност на участвалите в семинарите лектори: Савас Ромболис (Университет „Пантеон“, Атина); Джанис Кузис (Университет „Пантеон“, Атина); Жан Пол Трикар (Европейска комисия, Главна дирекция по заетостта, социалните въпроси и интеграцията); Хорхе Арагон (Икономически и социален съвет, Испания), Франсиско Трильо (Университет на Кастиля-Ла Манча, Испания); Роналд Янсен (Европейска конфедерация на профсъюзите); Рамон Горис (CCOO, Испания); и Джорди Гарсиа (CEOE, Испания).

[22] Rocha, F. (Coordinator); Feigl, G.; Leonardi, S.; Pernor, JM; Stoleroff, A.; Tomev, L.; and Triafantafillou, Ch. (2014) The New European Economic Governance and its impact on the National Collective Bargaining Systems. Fundaciòn 1º de Mayo. Madrid, 2014 (на разположение на www.1mayo.ccoo.es).

[23] Rocha et al (op.cit. p. 40).

[24] Макар че в Испания през 2014 г. се забелязват някои признаци на възстановяване на тристранния социален диалог.

[25] Rocha et al (цитирано по-горе, стр. 122).

[26] European Commission (2010): EUROPE 2020. A strategy for smart, sustainable and inclusive growth. Communication of the European Commission (3/3/2010).

[27] European Commission (2014): Taking stock of the Europe 2020 strategy. COM(2014) 130 final/2 (p.20).

[28] Stiglitz, J. (2014): “Europe’s Austerity Disaster”, Social Europe Journal, 29/9/2014 (консултирано на 10 октомври 2014 г.).

[29] Kowalsky, W., and Scherrer. P. (Издатели) (2011): Trade unions for a change of course in Europe. The end of a cosy relationship. ETUI.

[30] Rocha et al (цитирано по-горе, стр. 32-34).

[31] Social Partner Involvement In European Economic Governance. Declaration by Social European Partners.

[32] ETUC (2013): A new path for Europe: ETUC plan for investment, sustainable growth and quality jobs. Прието на заседанието на Изпълнителния комитет на Европейската конфедерация на профсъюзите  на 7 ноември 2013 г.

[33] For a detailed overview of this debate, see Kohl, W. (2013): The new economic governance arrangements and autonomous collective bargaining in the European Union. IMK Studies, nº 30.

[34] CES (2014): Statement of the ETUC Collective Bargaining Committee on Country Specific Recommendations 2014 concerning wages and collective bargaining systems (4 de junio de 2014). На разположение на http://www.etuc.org (консултирано на 10 октомври 2014 г.).

[35] Glassner, V., Keune, M. y Marginson, P. (2011) “Collective Bargaining in a Time of Crisis. Developments in the private sector in Europe”, Transfer 17 (3): 303-321.

[36] По този въпрос вижте Marginson (цитирано по-горе).

[37] Lavoire, M., Stockhammer, E.; International Labour Office (2013) Wage-led growth: an equitable strategy for economic recovery. Palgrave Macmillan.

[38] ETUC (2014, цитирано по-горе, стр. 2).

[39] Segol, B.; Jepsen, M. y Pochet, Ph (2014) “Foreword”, Benchmarking Working Europe. ETUI (стр. 5).