Позиция на КНСБ по някои текстове от законопроекта на особена част на Наказателен кодекс от 21.12.2013 г.

Конфедерацията на независимите синдикати в България отдавна и системно настоява за криминализиране на деяния, свързани със стабилността на осигурителната система и упражняване на конституционното право на сдружаване, вкл. и в синдикални организации.

По повод публикуван на сайта на Министерство на правосъдието проект за Наказателен кодекс, през май 2012 г. предоставихме на бившия министър на правосъдието редица бележки по интересуващи ни текстове.

На 21.12.2013 г. на интернет страницата на Министерство на правосъдието отново бе представен проект на нов Наказателен кодекс. Той предизвиква интерес в заинтересовани граждани и организации, включително и сред членове на КНСБ.

Отново предоставяме своите бележки по текстове от новия проект с намерението да бъдем полезни при окончателните им редакции.

І. Ще започнем с чл. 339 от проекта за НК. На практика той е еднакъв с предлагания към 09.05.2012 г. текст на чл. 325 от проекта на НК1 към тази дата. Сравнението между новия и предлагания през 2012 г. текст показва, че всъщност не са налице почти никакви изменения, които да променят смисъла на новия състав. Промяна има само във формата на деянието – сега чл. 339 употребява глагола „осуети”, а чл. 325 използва „невнасяне”. Съдържанието им е близко по смисъл и не променя цялостната идея, заложена в текста.

 Удовлетворени сме от факта, че такъв текст се предлага.Отдавна настояваме за такава разпоредба в НК! Тя отговаря на тристранната договореност между социалните партньори за създаването й. Все пак, възникват няколко въпроса относно съдържанието и възможните ефекти от този текст.

1. На първо място стои въпросът дали като субект на престъплението е посочен само осигурител по трудово правоотношение? Тоест, дали се инкриминират деяния, свързани само с трудово правоотношение, от което произтичат осигурителни задължения?

Въпросът възниква от обстоятелството, че не можем да сложим знак за равенство между определението за и фигурата на „длъжностното лице“ и, например, кое да е от самоосигуряващитесе лица по чл. 4, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване. Това означава, че от обхвата на проекта на чл. 339 НК отпадат редица други случаи на задължения по КСО, т.е. на осигурители по смисъла на чл. 5 КСО. Същият извод се отнася и за здравното осигуряване.

Ако горното ни предположение е вярно, то тогава възниква въпросът защо? Нима невнасянето на осигурителни вноски от останалите, необхванати от чл. 339 НК осигурители (което също ощетява осигурителната система) , не е общественоопасно деяние, когато е извършено виновно?

2. На следващо място дали е оправдано текстът на чл. 339, ал. 1 НК да не включва и невнасянето на вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване? Въпросът е основателен, тъй като приемаме, че текстът обхваща само първият стълб на общественото осигуряване.

3. На трето място възниква въпросът дали обвързването на предвидения в първата алинея фактически състав – невнасяне в установения срок на задължителни осигурителни вноски с хипотезите по т. 1 до 5 вкл. от първата алинея, не измества центъра на тежестта – от факта на невнасяне на осигуровките към начините, по които това става, допредпоставките на които се дължи.

Въпросът е основателен, защото от сложния, комплексен, фактически състав на деянието – невнасяне плюс хипотеза от т. 1 до т. 5 излиза, че ако не е налице някоя от тези хипотези от първата алинея, самото невнасяне на осигурителни вноски, дължащо се на някаква друга причина, извън хипотезите т.1-т.5, например на субективното нежелание на задълженото лице, няма престъпление?! Това е ограничен законодателен подход, с който не се решават напълно проблемите, свързани с неизпълнение на задълженията към осигурителната система.

Според нас по-удачно е друго решение. При него от обективна страна основният състав би могъл да е изцяло свързан с невнасяне в условията на умисъл, а хипотезите по т. 1-5 на чл. 339, ал. 1 да са уредени като квалифицирани състави.

4. На последно по ред, но не и по значение, място поставяме въпроса за предвидената в ал. 1-ва минимална граница от двадесет и пет установени за страната минимални работни заплати – дължими към общественото осигуряване или за здравно осигуряване, или като общ размер задължение както към едното, така и към другото осигуряване. Изчислен към минимална работна заплата за тази година (340 лв.), този размер е равен на 8500 лв.

Условно изчислено (при усреднени величини), невнесените вноски за един месец за 10 работници с 600 лв. бруто заплата, са равни на около 2000 лв. дължими за месеца вноски. Тоест, един работодател може да не се притеснява, че ще извърши престъпление, ако в продължение на три месеца не внася осигурителните вноски за наетите от него 10 работника?! Според проекта на чл. 339 НК в този случай няма общественоопасно и виновно деяние?!

Дали и доколко е обосновано да се въвежда такъв минимален праг, под който няма престъпление?

Даваме си сметка, че има хипотези, при които внасянето на вноски е обективно невъзможно. Справедливо е те да бъдат отчетени по някакъв начин, например като се предвиди срок, както и размер на невнесените осигуровки за този срок. В тази посока има варианти и за паралелни с уредените в КСО подобни хипотези – чл. 116 КСО.

ІІ. Въпроси поставя или би могъл да постави в практиката чл. 201, ал. 1 от проекта на нов Наказателен кодекс, включен в раздел ІІІ „Престъпления против политическите права” на Глава седемнадесета „Престъпления против правата и свободите на гражданите”. На него съответства (като текст, съдържание) чл. 184 НК2, от актуалния към 09.05.2012 г. проект за НК.

В тази глава на проектозакона във взаимна връзка са включени престъпни състави, насочени към защита и гарантиране на част от основните начала, уредени от Глава първа „Основни начала” и конституционните права на гражданите, уредени от Глава втора „Основни права и задължения на гражданите” от Конституцията на Република България.

Безспорно е за нас, че към политическите права на гражданите може и следва да се отнесе и правото им на сдружаване, без значение дали става дума за право на сдружаване по:
- чл. 44 от КРБ
- чл. 49 от КРБ, или
- правото на сдружаване в политически партии по чл. 2 от Закона за политическите партии3 произтичащо от чл. 11 във връзка с чл. 12 от КРБ.

Ето защо, макар и с известни уговорки, можем да приемем, че в израза „...конституционно политическо право…”, употребен сега от съставителите на законопроекта в чл. 201, ал. 1 от проекта на НК, се съдържа и правото на сдружаване в синдикални организации, което съгласно чл. 49, ал. 1 от КРБ имат работниците и служителите, вкл. и държавните служители, както и правото по чл. 49, ал. 2 от КРБ, което имат работодателите, що се отнася за физически лица, включително еднолични търговци в качеството им на работодатели.

Даваме си сметка, обаче, че Конституцията не класифицира правата на политически, граждански, образователни и т.н. права. Класификацията и разясняването на същността и характера на тези права е предмет на доктрината, в частност на конституционното право, като научна дисциплина.

В този план класификацията, която фактически е направена въз основа на характера и съдържанието на конституционно уредените права и е възприета като структура (глави и раздели) в проекта за особена част на НК, сама по себе си не предпоставя безспорното възприемане на чл. 20, ал.1 НК, като включващ в себе си и правото на сдружаване въобще, а не само правото на сдружаване в политически партии. Изводът правим и при съпоставителното тълкуване на текста на чл. 198, ал. 1 от проекта за НК, в който се визира „сдружение с политическа цел”. Също достатъчно неясна по своята същност категория.

Ето защо изразяваме основателни опасения, че в практиката по прилагането на чл. 201, ал. 1 НК ще възникнат спорове по това дали правото на сдружаване, включително и правото по чл. 49, ал. 1 от Конституцията на Република България попада, следва или не следва да се възприема като „конституционно политическо право”!

Тоест, има вероятност да се изразят мнения, според които правото на сдружаване в синдикални организации не попада в състава на чл. 201, ал. 1 НК, че не е „…политическо” право.

Това опасение е основателно и поради това, че в Конституцията и въобще в нормативните актове, терминът „политика” и неговите производни, вкл. „политически”, „политическо” нямат определение или някакво общоприето разбиране.

С оглед прецизиране на текста предлагахме и отново предлагаме в §1 от допълнителните разпоредби да се въведе легална дефиниция на израза „конституционно политическо право”, от която по недвусмислен начин да е ясно кои конституционни права обхваща той, включително различните форми на правото на сдружаване в т.ч. и правото на сдружаване по чл. 49 КРБ, или ако в текста на чл. 201 НК се посочи кои конкретно права от Конституцията се включват в него.

Въпреки изразената готовност да сътрудничим при прецезирането на тези текстове, за съжаление това наше предложение не бе възприето?!

По никакъв начин не сме запознати с аргументите на съставителите. Защо не възприемат бележките ни? В крайна сметка стигаме до извода, че няма желание да се формулира текст, състав на престъпление, който по категоричен начин да е насочен към изобилието от деяния, с които се сблъскваме в последните 20 години, насочени срещу упражняване на правото на сдружаване на физическите лица, работници и служители в синдикални организации.

В тази връзка се спираме и наважния според нас текст от новия проект на НК – чл. 198 „Принуда към сдружаване”4. По начало подкрепяме подобна идея. Но с известни уговорки и претенции към формулировката на текста.

Както посочихме по-горе употребеното в този състав на престъпление словосъчетание „сдружение с политическа цел“ също е достатъчно неясно. Думата „политика“ и нейните производни, вкл. и „сдружение с политическа цел“ не могат да заместят думата партия, не могат да обозначат предвидените в действащият чл. 169а НК5 организации, членуването в които се смущава по начините, визирани в него. Ето защо употребата само на специфичната цел ще постави под изпитание правоприлагащите.

Всички сдружения и организации, включително и сдруженията по чл. 44 и чл. 49 от КРБ имат и преследват политически цели. Те са израз на потребностите, интересите, правата и т.н., на техните членове – индивидуални и колективни. Тези цели са подчинени и формулирани в техните устави, програми, приоритети и други документи, въз основа на които те функционират. В този смисъл всички те имат, правят и провеждат определени политики. Разбирани, обаче, извън властта, законодателна и изпълнителна. Разбирани и осъществявани извън политическата власт, която отличава партиите, партийните по своята същност движения и партийните по своята същност коалиции. Пряк израз на това е действащия чл. 12 от Конституцията на РБългария6.

Видно от втората алинея на този текст и по аргумент за обратното сдруженията на гражданите, включително синдикалните, могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, стига те да не са присъщи на политическите партии. Точно това ограничение чл. 198, ал. 1 и чл. 201, ал. 1 от проекта за нов НК не правят достатъчно ясно и по категоричен начин.

ІІІ. По текста на чл. 199, ал. 1 от проекта. В него са добавени като отделни сдружения, наред с тези с нестопанска цел, и синдикалните и работодателските организации. Очевидно е, че са взети предвид нашите бележки по този текст в продходния проект за НК, в който текстът бе под друг номер (чл. 184 НК). Изразяваме удовлетворение от този факт. По този начин е намерено по-добро решение, чрез което се дава израз на различията в правото на сдружаване, които са направени чрез съответните текстове на Конституцията.

ІV. По текста на чл. 208 „Препятстване правото на труд” от проекта за НК. Тази разпоредба е идентична с чл. 191 от проект на НК, актуален към май 2012 г. Отново изразяваме удовлетворение от факта, че е взета предвид бележката, която отправихме към този текст в предходната му редакция (актуалната към май 2012 г.), а именно че в сегашния проект прилагателното „съзнателно” е премахнато от началото на първото изречение на чл. 208 НК.

V. На последно място отново поставяме въпроса за криминализиране на деяния, чрез които се нарушава идеята за възмездност на трудовите правоотношения. Става дума за случаите на неплащане на части или изцяло на заработени трудови възнаграждения.

Години наред, след началото на прехода към демократизация, задълбочаването на този проблем на хората на труда бавно и неотменно се превръща в ежедневие. В последните 2-3 години все по-често ставаме свидетели на случаи, при които некоректни работодатели използват кризата като оправдание, за да забавят или въобще да не изплащат заработените и дължими трудови възнаграждения. Потърпевши от това са гражданите, част от суверена – работници и служители. Те в най-голяма степен понасят несгодите на кризата, въпреки че не носят никаква вина за настъпването й.

Поведението на такива работодатели и длъжностни лица е противоправно и в разрез с Конституцията. Нещо повече, изправени сме пред абсурдната ситуация на несъобразено с Конституцията състояние на практиката. Тоест Конституцията не действа!!!

Имаме предвид Преамбюлът, според който народните представители от Седмото Велико народно събрание:
- като издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
- прогласяват своята решимост да създадат демократична, правова и социална държава, за което приемат тази конституция;
- както и редица конкретни текстове от Конституцията7.

Ситуацията, от своя страна, показва липсата на законови разпоредби, които да обезпечават, да гарантират Конституционни принципи и права. Данните от Главна инспекция по труда (ГИТ) показват, че след намесата й са изплатени забавени възнаграждения, както следва:
- 2010 г. – над 47.2 млн. лв.;
- 2011 г. – над 70.6 млн. лв. Кампания на ГИТ за контрол по проблема стартира от 2009 г. От тогава до началото на 2012г., чрез натиск са разплатени 159 млн. лв.! Всяка година сумата расте!

В крайна сметка, налице са всички елементи на престъпление по чл. 9, във връзка с чл. 10 и чл.1 1 от действащия НК. Съзнаваме, че криминализирането на тези дейния не е лесно предвид особеността на задължението за плащане по КТ, вкл. и по чл. 48, ал. 5 от Конституцията, но считаме, че решение може да се намери, по начина, по който това е направено при предвиденото престъпление по чл. 339 от предложението – осигурителна измама. В допълнение ще посочим, че в Наказателния закон на Белгия има предвиден такъв състав на престъпление. Ще добавим сега и това, че в § 266а от Наказателния кодекс на ФРГ е предвидена наказателна отговорност на работодателя:
- за неизплатени осигуровки;
- за неизплатени задължения на заплати, предназначени за плащания на издръжки;
- наказателна отговорност не се налага само в случай, че бъдат изпълнени задълженията.

В заключение, още веднъж изразяваме удовлетворението си от факта, че в проекта на особена част са отразени една част от нашите предходни искания и бележки. В същото време, по основен за нас проблем няма решение или, ако има, то за нас е под съмнение при липсата на какъвто и да е коментар от страна на експертите от министерството.

Надявам се, че нашите бележки ще бъдат обсъдени и ще получим компетентен отговор по тях. Готови сме да участваме и в експертни срещи за обмен на мнения по тях. Според нас няма пречка това да стане и във формата на НСТС, било то в някоя от комисиите към НСТС или пък директно на негово заседание с Ваше, или на Ваш заместник участие.


1Осигурителна измама
Чл. 325. (1) Длъжностно лице или работодател, който не внесе в установения срок задължителни осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване или за здравно осигуряване в размер на не по-малко от двадесет и пет установени за страната минимални работни заплати, като:
1. наема работна сила без договор;
2. обяви възнаграждение в по-малък размер от действително изплащаното на осигурено лице;
3. не подаде декларация;
4. потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация;
5. състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ, се наказва с лишаване от свобода до шест години и с лишаване от право по чл. 59, ал. 1.
(2) Когато предметът на престъплението е в големи размери, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години и лишаване от право по чл. 59, ал. 1, като съдът може да наложи и конфискация до една втора от имуществото на дееца.
(3) Когато предметът на престъплението е в особено големи размери, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години, конфискация на не по-малко от една втора от имуществото на дееца и лишаване от право по чл. 59, ал. 1.
(4) Лицето, подлежащо на задължително осигуряване не носи наказателна отговорност по ал. 1 – 3, включително и за подбудителство и помагачество.

2Препятстване на упражняването на други политически права
Чл. 184. (1) Който чрез принуда или по друг противозаконен начин попречи на другиго да осъществи свое конституционно политическо право, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба.

3Чл. 2. (1) Политическите партии са доброволни сдружения на граждани с избирателни права съгласно българското законодателство.
(2) Политическите партии съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори или по други демократични начини.
(3) Политическите партии използват демократични средства и методи за постигане на политическите си цели.
Чл. 3. Организации, които не са политически партии, не могат да участват в избори.

4Принуда към сдружаване
Чл. 198. (1)Който принуди другиго да членува или да не членува в сдружение с политическа цел, се наказва с лишаване от свобода до една година или с пробация.

5Чл. 169а Който чрез насилие, заплашване или по друг незаконен начин принуди някого противно на убежденията или волята му да участвува или да напусне политическа партия, организация, движение или коалиция с политическа цел, се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба от сто до триста лева.

6Чл. 12. (1) Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси.
(2) Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.

7Конституция – чл.16, чл.48, ал.5, чл.5, ал.2.